Какво знаем за нашата вселена? Истината е, че не знаем почти нищо. Освен че е голяма, ама много голяма. Колко точно голяма ли? Според официалните ни научни представи е голяма цели около 14 милиарда години.
Колко била голяма, а не колко е стара? Да де, 14 милиарда години от така наречения голям взрив. Е, може би не точно “взрив”, но доколкото не е често срещано явление (за щастие) - нямаме по-подходящо определение. А според възрастта можем приблизително да изчислим и размера: 14 милиарда години при постоянно разширяване със скоростта на светлината - това прави около 28 милиарда светлинни години в диаметър. Ей толкова е голяма, на теория поне.
А ние сме малки, ама много малки. Като мравчици пред големия океан, дори по-малки от това. Защо сме толкова миниатюрни на фона на тези огромни свободни пространства, които съществуват в открития космос? Не е ли това сериозно разхищение на празно пространство за да съществуват едни такива малки и незначителни същества, каквито сме ние по размери и развитие?
Може би е разхищение. Било то божествено разхищение, било във вид на симулация, в която може би живеем… Независимо в каква вселена живеем и кой и защо я е създал, тези огромни празни пространства, които привидно изглеждат като безкрайно излишни по всяка вероятност имат своя смисъл и абсолютна необходимост. Все пак нека не забравяме, че природата не понася и не търпи излишъци под никаква форма - нищо от онова, което съществува не е излишно, никога не е било и никога няма да стане излишно. Е, ако нещо стане излишно - то просто изчезва и точно затова съществува процеса на (непрекъсната и постоянна) еволюция.
И все пак, защо има толкова празно пространство в което няма почти нищо? Трудно е да си представим причините за тази особеност на това грандиозно творение. Но онова, което за нас, хората, изглежда като привидно празно пространство, за други може би съвсем не е такова. Например, гледайки нас самите и непосредствено заобикалящия ни свят - той ни изглежда доста изпълнен - изпълнен с нас самите (собствените ни тела), с живата и “нежива” природа, с предметите, които ние създаваме. Материята е нещо много истинско и непреодолимо от наша гледна точка, например най-обикновен (или абсолютно необикновен) шамар има ефекти едновременно на много нива - усеща се, чува се, вижда се (може би), води до рязка смяна на емоционалното състояние и т.н. 🤣
И така, очевидно за нас материята е нещо абсолютно и ние взаимодействаме с нея поради физични закони. Но дали това важи за всичката материя?
Какво можем да кажем например, за неутриното? Мъничка частица която хвърчи в пространството с невероятна скорост, знаем един голям и всеобщо известен източник на неутрино - Слънцето. Но защо то е толкова интересно за нас и тази конкретна тема? Много просто, защото неутрино частиците всъщност са толкова малки и с толкова малка маса, че бихме могли да ги наречем безплътни. Те имат толкова слаба способност да взаимодействат с останалата материя, че практически минават през онова, което за нас е солидна материя - сякаш е празно пространство. Например, докато четете този текст и докато стигнете до тук, през всяка част на тялото ви вече са преминали милиарди и милиарди частици неутрино! Но нито сте ги усетили, нито те са проявили каквото и да е желание за взаимодействие с атомите, от които е изградено тялото ви. За тази частица нашите тела са толкова безплътни, че са като празно пространство. Подобно на огромните празни пространства в широкия космос, от наша гледна точка.
Точно така - ако някой ден успеем да постигнем тази мечта да пътуваме физически в открития космос, ще минават огромни периоди от време докато достигнем до материални обекти в нашето материално ниво, които да представляват някакъв интерес за нас. През останалото време вероятно ще пътуваме с години, десетилетия и хилядолетия преди да достигнем до нещо, което да представлява някакъв интерес за нас, преди да се спрем за да му обърнем внимание, преди да се спрем, защото може би представлява физическа пречка за нашето пътешествие. Ще минават цели човешки животи без да попаднем на материален обект, заради който да спрем пътуването си - дали за да го изучим или защото ни пречи да продължим напред.
По същия начин неутрино частиците пътуват с години, десетилетия и хилядолетия - абсолютно необепокоявани от видимата за нас вселена. Онова, което ние възприемаме като материя за тях е празно пространство.
Да се върнем малко назад в този разказ - чудихме се дали всичкото празно пространство от наша гледна точка не е прекалено излишно? Ами ако от гледна точка на неутрино частиците материята, която съдържат нашите собствени тела е празно пространство, това не ни ли прави и нас автоматично излишни? Интересен въпрос за размисъл… 🤔
Но нека малко променим посоката на разсъжденията, нека не гледаме на нещата прекалено материално. Все пак предвид, че всичко в природата следва същите принципи и е изградено от същите шаблони, нека разгледаме нещо, което за нас има смисъл: раждаме се като бебета 👶 и първоначално за нас светът е още по-голям - дори стаите, които обитаваме като бебета са огромни и приличат на цяла вселена. Още повече имайки предвид, че бебето не може да се движи… Докато проходи пълзи, но пълзейки за да обиколи стаята са необходими големи усилия. Разбира се с времето нещата се променят, от пълзене минаваме на ходене, на тичане, растем и пространството намалява, движим се все по-бързо, достигаме все по-далеч, някога огромната стая-вселена вече е недостатъчна и трябва да узурпираме и останалите помещения от дома, да излезем от този дом и да изучим света, да достигнем все по-далеч от нашия дом… После се появяват и пособия, помагащи ни да стикаме още много по-далеч - кънки, тротинетка, велосипед, автомобил, автобус, влак, самолет… Вече можем да достигаме до почти всяко място на тази планета, стига да има причина и нещо интересно, за да отидем до дадено място.
Какво значи това? Много просто, колкото повече растем, толкова повече пространство ни трябва. Може би е същото и с празното пространство в широкия космос? И тези огромни пространства изобщо не са излишни?
Добре де, ама ние толкова големи чак не можем да станем никога. Не е възможно създание на нашата земя да стане толкова голямо, че разстоянието от приблизително 4.5 светлинни години до най-близката до нас звезда (след слънцето, разбира се) да стане достижимо и кратко. Разбира се, че не можем! Тогава защо са тези огромни по размери пространства отвъд границите на нашата родна планета?
Нека си дадем следното обяснение: Защото ние растем не само физически. Не веднъж съм казвал и продължавам да го твърдя - човешката душа (или същност, есенция, съзнание, кой както иска да го нарича) не се намира вътре в нас - тя не е свойство на тялото а обратното - тялото е обградено от тази “безплътна” същина. Човешкото тяло е концентриран фокус на душата, която се простира в огромното празно пространство. А тялото е нейния фокус, като през една огромна космическа леща - материализиран фокус. И не физическото тяло има нужда от това голямо празно пространство, а онзи невидим човешки фундамент, който стои зад нашата същност.
Ако човек има нужда понякога да остане сам, какво прави? Отива някъде сред природата, затваря се сам вкъщи или намира друг начин да не общува и да не вижда други хора. А какво да направи онази огромна душа, която е постоянно и непрекъснато преплетена с други като нея в непосредствена близост до нашата планета? А тя дали също няма нужда от ново пространство за да расте, както и ние физически? Може би, може би…
Ако душата има нужда от пространство за да расте и да се развива, това би обяснило много. Включително и ограниченото време, с което разполагаме на тази планета, в материалния живот. Защото, както вече казах, тялото като фокус на душата, също се развива, но в тази ограничена по размери среда това не може да се случва безкрайно. Идва момент в който тялото спира да се развива, заради физическите и пространствени ограничения. Но същността няма тези ограничения, и нейното развитие не спира. И когато тя се разрастне достатъчно, онази космическа леща, която я фокусира във физическото ни тяло започва постепенно да измества този фокус. Тялото се превръща в “размазан фокус” и започва да не представя правилно същността на това развито вече духовно състояние. След смъртта на човек, тази есенция има нужда от пространство - кой знае, може би за да се намести по подходящ начин и да се фокусира отново по подобен начин? 😃
Затова нека помним - смъртта е илюзия. Но е раздяла, макар и временна. А пространството на открития космос съвсем не е излишно, и е важно да е точно толкова, колкото е - и всеки миниатюрен кубичен милиметър е от значение.