Някога, много много отдавна - когато бях на 6 или 7 години, някак ми хрумна идеята, да напиша стихче. И опитах, но не ми се получи съвсем. Е, почти не се получи - но пък с малко помощ заприлича на нещо.
И така, детски опит за поезия - силно подпомогнат от баща ми, който успешно успя да спаси положението:
Щом покаже се луната, ти стани,
на прозореца се покажи, и си кажи:
Я, защо е толкоз хубав тоз пейзаж?
А дали не е мираж?
“Я детенце бързо си легни!” -
Провиква се съседката отгоре.И си лягаш и заспиваш,
И сънуваш, че сънуваш,
Че сънуваш как лудуваш -
По небесните простори,
Над широките обори -
С конче бяло и крилато,
Като облаче - хвъркато!
Сега, имаше някакви вариации във второто изречение, които не помня тогава как ми звучаха, но горния вариант в сегашно време ми се струва най-удачно звучащ. Разликите тогава бяха в това, че вариантите не бяха само за прозорец, а … например:
...
"На балкона излезни"
...
Или пък това:
...
"На балкона се качи"
...
Всъщност, имаше разлики и в реакцията на съседката отгоре…. Звучащ по следния начин:
...
"Казва ти съседката отгоре"
...
Е, във всеки случай за около 30% детско изпълнение, може би могат да бъдат простени наивно звучащите рими.
Не че се оправдавам, ама наистина бях малък тогава. Но и днес може би не съм много по-умен 😀