Ми не, никой не го обича!

🎫 Преди няколко дни бях на двучасов семинар - дискусия на тема стрес с водещ Станчо Станев. Няма да се опитвам да разказвам в подробности моята гледна точка какво е това стрес, колко е вреден и до какви проблеми води. Това е нещо, с което всеки човек се сблъсква в даден момент в живота си. Всеки човек си има своите проблеми, тревоги и невъзможността да се справим с тях водят до стрес. Невъзможността ни да се справим с емоционалните състояния, породени от такава ситуация наричаме стрес, макар в общия случай това да не е напълно правилно определение.

Какво си говорихме на семинара?

Няма значение, няма да говоря за това тук. Целта ми сега е да споделя нещо, в което искрено вярвам по отношение на стресовите ситуации и това как се справяме с тях.

По същество:

Всякакви ситуации в ежедневието ни могат да допринесат за появата на негативни емоции и ако не знаем как да се справяме с тях, с течение на времето техния ефект може да се натрупва. Като в едни малки но дълбоки шкафчета в главите ни, в които складираме отпадъци. Появява се някаква негативна ситуация, ние в дадения момент може би не знаем как да се справим с нея и за да продължим да съществуваме - налага се прилежно да приберем ситуацията в шкафчето, за да се справим с проблема в друг момент. Но този друг момент може никога да не дойде, а ние да забравим какво сме прибрали в този шкаф. И онзи боклук, който съвестно сме прибрали при нас реши да се развали - ами, започва да мирише неприятно 😰

И в някакъв момент започваме да съхраняваме повече боклуци в главите си, отколкото има място по тези умствени шкафчета.

И какво можем да направим?

Много просто, трябва да изхвърлим боклука някак. Или казано иначе, изобщо не е просто. Изобщо.

Никой не обича да изхвърля неща, които не знае дали няма да му потрябват в даден момент. Например, развалената храна - защо да я изхвърлям, ами ако ми се дояде нещо мухлясало? 😃

Но за да се освободи място в хладилника, трябва все пак да се оттървем от старата храна в него.

Какво има застояло в главите ни?

Всякакви неща. Проблеми от всевъзможен характер:

• колата
• работата
• парите
• здравето
• семейството
• жената
• мъжът
• децата
• …

Всичко, ВСИЧКО може да предизвика стрес при определено състояние на ума. Падналото листо на капака на колата, веещия се от вятъра найлонов плик, подсвиркващия си на улицата случаен минувач (извинявам се, ако съм бил аз! 😆), разговор с колеги, разговор с шеф, разговор със случайни хора… Изобщо много дълъг списък.

Какво, ако колегите ни… са ИДИО… С понижен умствен потенциал? 😃

Много хора се оплакват от откровено неразумни колеги, но при някои положението е силно неприятно. Защо ли? Защото, за съжаление, има и хора умишлено търсещи конфликти с други хора. Сякаш от това зависи тяхното физическо оцеляване. Станали са голямата работа и изпитват отчаяна нужда често да показват това, търсейки умишлени конфликти с колеги, подчинени и др.

Търсят конфликти, търсят вариант да създадат дискомфорт на други хора, ще си помисли човек, че това е тяхната храна, вода и въздух.

И какво да правим, ако в действителност се случи така, че да ни се наложи да общуваме с такива хора? Как е възможно човек да се съхрани и да не прибере нищо повече в претъпканите с боклуци шкафчета?

Ами ако е друг тип проблем?

Ако например имаме проблем не с конкретни хора а, с нещо друго - финансови проблеми, здравословни проблеми или каквото и да било друго - събитие, случка, факт, …?

Много ме бива да задавам въпроси!

А къде са отговорите?

Ами хубави въпроси задавам, но като дойде време за тия отговори - дошло е времето да се изложа! 😆

Но нека се опитам да дам една гледна точка, с която да опитаме да поразчистим някои от тези малки, но съществени шкафчета.

Да поговорим с планината!

– Ти полудя ли?
– Ама, разбира се! 😁

Хората сме много твърдоглави създания. Често пъти мекушави, и в същото време много твърдоглави! 😃

Когато имаме проблеми често споделяме в търсене на решение, но обикновено не приемаме решенията. И обикновено причината за това е, че имаме вече изградено някакво мнение по дадения въпрос или проблем. И често споделяме, защото търсим одобрение на понякога грешната ни преценка за дадена ситуация. Или както Шкумбата го каза навремето в един скеч: Питам, и отговор не искам!

Е да, ако онзи, от който търсим съвет всъщност греши? Ами нали всички сме хора? Добре, значи е време да зададем въпросите не на друг човек, а на нещо друго!

Здравей, планина! Посъветвай ме, гора!

Преди време някак ми хрумна следния метод за справяне с произволни проблеми:

1. Намираме си някаква внушителна, величествена гледка
   • това трябва да е някакво природно творение
2. Отиваме на съответното място без наличието на други човеци около нас
3. Задаваме всичките си въпроси, колкото и глупаво да звучат - търсим отговор все пак
4. Слушаме какъв ще бъде отговорът на въпросите ни

Нека потърсим отговорите някъде там

В онова величествено творение, каквото е например гората, би следвало да има отговори - нали?

Едно е човек да си премисля въпросите и проблемите сам в главата. Но когато ги изрече на глас, нещата стават много различни. Дали ще е пред мъдростта на вековното дърво, пред величието на планината, пред спокойствието на водата, пред постоянството на водата, пред вечността на космоса - или пред нещо друго - няма значение. Защото ние в блуждаенето си на тази земя е казано, че сме преходни, но мъдростта в природата - това вече е нещо друго.

И ето я рецептата, как да (пре)заредим батериите

Отиваме на мястото, което сме си избрали, сами. Ама сами, без други хора, защото това са си нашите проблеми за решаване, и други хора досега не са успели да ни помогнат да ги решим. Казваме си проблемите на глас, за да ни чуе… дървото, гората, планината, звездите. Но ги разказваме на глас, с подробности. С всички малки детайли, без изключение - все пак сме там за да намерим цялостно решение на проблемите, значи трябва да разкажем всичко открай - докрай. Колкото и време да отнеме това - няма значение, разказваме в подробности и няма да спестяваме нищо. И накрая… Накрая се вслушваме в тишината за да чуем отговорите, да чуем съветите, които ни се дават от извора на мъдростта - от мъдростта на природата.

Не чуваме нищо ли? Има само тишина? Чудесно, значи вече получаваме някои от най-ценните съвети, благословени сме и започва решаването на проблемите ни!

Нека опитаме да си го представим

– “Пешо” е много лош колега - обижда ме, заяжда се, върти интриги и говори лоши неща за мен пред другите колеги, гледа ме лошо, казва ми невярни неща за да допускам грешки и да изглеждам зле пред очите на шефа, освен това
………………………………………………………………………….
………………………………………………………………………….
………………………………………………………………………….
………………………………………………………………………….
………………………………………………………………………….
………………………………………………………………………….
………………………………………………………………………….
………………………………………………………………………….
………………………………………………………………………….
Какво да правя, как да постъпя за да не се чувствам повече така?
– (Тишина)

Чухте ли отговора в тишината? Чухте ли тишината? Имат ли смисъл тези проблеми? “Пешо” по-добър ли е от нас с нещо? И “Пешо” изобщо там ли е?

В тази вечна картина нашите проблеми биха могли да бъдат нищожни. Планината е там от хиляди и милиони години, дървото е там от стотици години. Космосът е там от преди да се роди слънцето, преди да се появи земята. Видели са цивилизации, отгледали са епохи, натрупали са дълбока мъдрост. И какво ни отговарят с тяхната дълголетна мъдрост? Нищо. Защото проблема, който споделигме няма смисъл. Може би имаше смисъл преди да го разкажем, но после изгуби своя смисъл.

Е, може би не изгуби изцяло своя смисъл, но се промени, вече не е същия, и вече нищо няма да бъде същото.

Дали това ми помага на мен?

Понякога. Но не винаги, не всичко се опитвам да пречупя през такава призма. И като всеки човек си имам своите копнежи, своите стремежи, непохватност и несъобразителност. И като всеки човек страдам от това, защото понякога най-съкровените ми желания от мечти могат да се превърнат в блян, и колкото и да разказвам на глас за това - нищо не се променя.

Но онези проблеми, които не мога да (раз)реша по този начин, ще продължавам да опитвам - ще говоря за тях, ще ги разказвам - докато успея да се справя с тях. И ще продължа да го правя дори и след това. Така че ако ме търсите, аз съм някъде там - в средата на голямо зелено поле, сред висока трева. И говоря, разказвам за всичко онова, което съм събрал в препълнените шкафчета. Но не пред хора, защото търся друго разбиране, друга подкрепа. Разказвам за онова, което търся и не намирам, за онова, което обожавам и не знам как да докосна, но онова, което ще постигна - може би не в този живот, но вече нямам съмнение, че ще постигна. Никакво съмнение. И това ще се случи точно когато трябва, неизбежно е. Знам това, защото чувам отговорите в тишината ❤️