В един от последните епизоди на детският сериал “Синьо лято”, кръстен “Нещо в душата умира” - един от главните герои неочаквано умира. Възрастният Чанкете след кратък престой в болница излиза във видимо по-добро състояние но внезапно умира заради болест.
Другите главни герои - децата, около които се върти цялата история в детският сериал - се налага да се сблъскат с тази житейска ситуация и да приемат случилото се, всеки по свой собствен начин. В тази ситуация всеки се опитва да намери своя завършек за края на историята за едно приятелство - кой прави това философски, кой по детски и кой по други начини.
Дали нещо в душата умира наистина, в такава ситуация? Не мисля. Но празнината, която остава може да бъде толкова силна, че породеният от нея вакуум да засмуква от страдащите хора мисли, емоции, внимание, енергия… Нашата тъга се поражда може би не толкова от това, че другият човек си е отишъл и няма повече да може да прави онова, което е обичал да прави досега, а по-скоро заради нашият личен егоизъм и егоцентризъм - какъв ще бъде животът ни след загубата на близък човек или приятел?
Според моите лични вярвания човек далеч не представа да съществува след смъртта си (малка част от мои разсъждения по този въпрос можете да откриете в темата Случайни Мисли). Тъй, като обичам да давам всевъзможни и неочаквани примери за всякакви такива неща, този път ще използвам следното за да илюстрирам гледната ми точка: Ако си представите една торба с цимент, попаднала в магазин за строителни материали… циментът вътре в торбата е бил произведен и пакетиран, след което неговият живот придобива едно прахообразно състояние и е затворен в хартиена опаковка. И така до моментът, в който някой купи тази торба и я употреби, разкъсвайки опаковката и смесвайки съдържанието и с вода - кратко време след това този цимент минава от прахообразно в твърдо състояние, например като материал с който са слепени тухли. Времето за втъвряване спрямо продължителността на животът на този цимент в прахообразно състояние е пренебрежимо малко, тоест това се случва изключително бързо - подобно на раждането на дете. Впоследствие животът на този цимент вече употребен продължава докато съществува къщата, чиито тухли той държи здраво една за друга. И някой ден, когато тази къща и дойде времето да бъде разрушена, циментът се разрушава за още по-кратък период от време, което може да символизира смъртта. Но след нея той остава във вид на строителен отпадък, който може да бъде използван в изграждането на нова къща.
И този пример важи - както буквално за тухлите и цимента, с които градим къщи в които да живеем, така и за тухлите и циментът като метафора за нагледно представяне на фундаментални принципи в нашият живот, и също така и за човешкият живот - както физическият, така и на душата.
Дали в душата все пак нещо умира някак? Не, нищо не умира. Душата не съществува в ограниченията на нашето време и пространство, и тя ще продължи да съществува дори след края на всичкото време, след като пространството се разпадне като кула от карти когато вселената в която живеем умре, и се превърне в отпадък, който ще бъде използван за създаването на следващата подобна вселена. Мъртвите хора не престават да съществуват, а всъщност след смъртта си нашите близки и приятели се приближават още по-близо до нас. Защо не знаем или не можем да почувстваме това? Защото нашето съзнание в този момент е концентиррано в тази преходна реалност, в която живеем. Макар те след смъртта си да са по-близо до нас отколкото са били някога, ние не виждаме това защото нашите мисли са изцяло насочени в посока и реалност, които вече не са важни за починалите хора. И някой ден всички ще разберем това не само на теория, но и съвсем реално - и то ще бъде по-реално отколкото в момента нашето съществуване в тази вселена.
Но дотогава нашата задача е да бъдем фокусирани в нашата настояща реалност. И онези близки и приятели, които са си отишли вече не бива да ни пречат да правим това, както и когато ние си отидем от този свят не трябва други хора да губят своят фокус в настоящата ни реалност.
Но истината е, че има повече от един начин да изгубим близък човек или приятел. И смъртта не винаги е най-лошият от тях. Но някой ден смъртта ще ни събере всички, отново - по неочаквани за нас сега начини.