Помниш ли, помниш ли онзи път, по който ти вървя? Пътят към твоята цел? Ти беше така вглъбена в преследване на успеха, че не можеше да говориш с мен. Не можеше да говориш с никой. Преследваше целта си, вървеше по този път - устремена, непоколебима, без страх и съмнение.
Беше тъмно навън. Но ти вървеше по този път - мислите ти, усилията ти - те бяха насочени там. В преследване на целта. Нищо не можеше да те спре, нищо не можеше да те отклони.
Но и аз бях там. Помниш ли? … Не, няма как да помниш. Аз бях там в мислите си, като безплътна сянка - стоях до теб и те гледах. И изпитвах гордост, изпитвах радост… Може би изпитвах и още нещо. Стоях там и те гледах, гледах как преследваш своята цел. Как се приближаваш към своя звезден миг, бях до теб, докато влакът на съдбата те приближаваше към твоя неизменен успех.
А времето, времето сякаш бе спряло. Само монотонните звуци отвън показваха, че светът продължава да се върти. Но ти, ти беше там. И аз стоях отстрани и те гледах. Виждах те, виждах те в слабата изкуствена светлина. Ти беше там, беше заета да преследваш мечтите си, и нямаше време за друго. Времето беше спряло.
Виждах те, ти беше там. И аз бях там, в безплътната сянка на мислите ми. Гледах твоята целеустременост, виждах те и усещах, усещах истинска гордост… Но ти не знаеше, че съм там. Може би го усещаше… Погледна телефона си и ме видя там, видя част от мислите ми там. И може би… Това усмивка ли беше? Или ми се е сторило? … Не, беше усмивка! Аз бях там и те виждах. Видях как се усмихна за миг. Видях как душата ти се усмихна за миг. Но когато времето е спряло, този миг трае цяла вечност! Този миг е достатъчен, достатъчен е за цял живот. Достатъчен е за повече от един живот.
Ти ми отговори, помниш ли? Не прочетох твоят отговор веднага. Имах цяла вечност, за да го прочета, защо да бързам? Виждах те и това ми беше достатъчно. Видях те как се върна към книгите си, те бяха пътят към твоята цел. Малка, но съществена стъпка по твоя път, пътят, който ще те превърне в прелестна, изящна и пъстра пеперуда.
Беше мило, помниш ли? Ти отдели от своето време за да ми отговориш, отдели от времето си заради мен. Беше мило, и аз го почувствах - все пак бях до теб, в мислите си. Почувствах го на хиляди километри от теб, но разстоянието нямаше значение. Времето нямаше значение, то беше спряло. Само монотонния звук на въртящите се колела издаваха, че светът продължава да върви напред. А аз изпитвах вълнение, изпитвах радост. Бях далеко от теб, но мислите ми бяха до теб. Почувства ли ги? … Да, виждах усмивката ти. Видях как душата ти се усмихна, тя се усмихна на мен. За кратък миг, за цяла вечност.
Но аз мълчах, за да не ти преча. Знам, че трябва да вървиш по своя път, и това е най-важното сега. Стоях отстрани и те виждах, как полагаш усилия за да постигнеш целта си. Виждах как вървиш напред по своя път, как се приближаваш към звездния си миг, как пишеш името си в лентата на времето, докато пътуваш във влакът на твоята съдба. И това е най-важното сега.
Помниш ли светлината? Забеляза ли светулките през прозореца? Аз бях една от тях. Така мисля… Виждах те. Видях, как душата ти се усмихна! Помниш ли монотонният звук, който идваше отвън? Как отмерваше секундите, които те приближават към твоята цел? Помниш ли миризмата на въздуха, слабата изкуствена светлина? Помниш ли…?
Аз знам, че ще успееш. Виждам те… Виждам как успяваш. Знай, че ще стигнеш там, и аз ще бъда горд с теб.
Но не бързай, наслади се на пътуването си. Спри за миг и се огледай, виж светулките през прозореца, може в тях да усетиш мислите ми. Почувствай миризмата на въздуха, потопи се в спокойствието на съдбата си - тя не се притеснява за нищо, защото знае точно къде ще те отведе. Спри за миг, когато времето е спряло - това е цяла вечност! Наслади се на тази вечност. И запомни, че аз съм там. Помниш ли…? Виждам те сега, виждам те преди да постигнеш целта си. Виждам те във всеки миг, във всяка вечност.