Спомени от Бъдещето
Времето, като линейно измерение в което ние присъстваме еднопосочно е едновременно много проста и изключително сложна концепция. Понякога ни се иска да можем да го спрем, или да го върнем назад. Понякога ни се иска да можем да надникнем напред, за да видим какво ни очаква. Но възможно ли е това? Времето някак неумолимо върви напред без да ни дава почивка от своя ритъм, водейки ни през непознати територии.
Обаче, има някакви хора които с различна успеваемост могат да предвидят бъдещето. Как е възможно това, след като времето ни контролира а не ние него?
4-тото измерение
Живеем в 3 пространствени и едно времево измерения. Това означава, че можем да се движим свободно в пространството в 3 различни измерения или общо 6 посоки (върху това има малко различни разсъждения в Случайни Мисли).
Но какво, ако живеехме в 4 пространствени измерения? Какво щеше да бъде тогава? Как щеше да изглежда света, какви щяха да са свойствата на пространството, нашите възможности и способности?
Това е много труден за отговаряне въпрос, защото всички ние съществуваме от раждането си в ограниченията на 3 пространствени измерения. Ние сме вътре в 3 измерения и всичкият опит и всичкото въображение, които имаме са ограничени в тези три измерения.
Затова бихме могли само да предполагаме някакви определени неща свързани с потенциално по-голям брой пространствени или времеви измерения.
Довиждане, Вселена!
Как би изглеждал светът, ако нямаше време?
Ако си представим едно кръгло езеро, в него има вода (нима??), живеят сладководни риби, има вълни на повърхността. Езерото, да си представим още, е оградено от суша - там има трева, дървета, цветя и пеперуди. Но няма вълни, няма вода. Ако се опитаме да обясним на рибите, че извън тяхното езеро има нещо, наречено суша, и по нея няма вълни и няма вода - те дали биха могли да разберат тази концепция? Може би, но много много трудно.
Да си представим, че това езеро всъщност е цялата вселена, както ние я познаваме - с всички звезди, планети и отворени пространства на открития космос. В нея има пространство и време, както в езерото има вода и вълни. А извън нея има друг вид пространство но без време. Чудесно, но как би изглеждало това? Как ще си “спомняме” събития, които са се случили, ако няма време? Как изобщо ще се случват събития?
Най-очевидната връзка между всеки две произволни събития е времето
А ако няма време, тогава какво свързва всички събития помежду им? Откровено казано дори не съм се замислял по този въпрос досега, но нека направим някои други интересни предположения:
- Ние имаме глави и мозъци в тях, с които можем да помним - разполагаме с памет, защото живеем в ограниченията на времево измерение
- Изобретили сме наш метод за измерване на времето, за да можем да посочваме с относителна точност кога се е случило дадено събитие (преди, по време на или след друго такова)
- Изобретили сме всевъзможни уреди и инструменти, чиято функция е да си “спомнят” вместо нас определени неща - като започнем от рисунките в пещерите, минем през устройства за записване на звук върху восък, минем през магнетофони и чак до цифровата ера, фотоапарати, видеокамери, мобилни телефони и т.н.
Ами ако живеехме на място, където няма време? Тогава нямаше ли да имаме нужда от всички тези неща? Ами не, разбира се! Нямаше да имаме памет, защото тя губи смисъл там, където няма време - няма нужда да си спомняме нищо. Нямаше да имаме писменост, нямаше да имаме фотоапарати, нямаше да имаме нищо от горепосочените неща. Но не звучи ли като прекалено скучно място за живот подобно “място”? Не мисля така. Какво би било, ако няма време и спомени, как се случват събитията там? Ами просто, там няма да имаме нужда от памет, защото няма време, и съответно ще знаем ВСИЧКО. Ще знаем какво мислят другите за нас, ще знаем кой какво е направил (или ще направи, или прави в момента), всички останали ще разполагат със същите знания за нас и всички аспекти от нашето съществуване и присъствие там.
Но как можем да предположим такова нещо? Ами не е никак трудно, защото…
Здравей, “отвъдното”!
По думите на Жак Фреско, ние разпознаваме света около нас въз основа на изградени шаблони. Ако имаме изграден шаблон за даден предмет, ние знаем той за какво се използва и можем да предположим друг подобен на вид, размери и свойства предмет каква функция има. Но ако нямаме - можем да го гледаме дълго, твърде дълго - без да имаме и капка понятие за какво служи това нещо…
Значи, в ограниченията на нашата вселена ние имаме силно ограничени възприятия и за да опознаваме заобикалащия ни свят ни трябва изграждане на някакви шаблони за него, всичко друго изглежда безсмислено за нас докато не разберем по някакъв начин какво е - като например пясъчен часовник за току що прогледнало бебе.
Много хора, попадали в състояние на клинична смърт и върнати обратно към живота разказват какво са “видели” докато предполагаемо са били мъртви в даденият момент. Истории най-различни, някои дори силно впечатляващи като видения в миналото, настоящето или бъдещето - посочващи събития с абсолютна точност, които няма как да са разбрали поради елементарната причина, че са били в клинична смърт в този момент. Но някои от общите разкази при такива ситуации са следните:
- Усещане за безвремие - няма възприятие за време, а е заменено с такова за вечност
- “Видях живота си като на лента” - твърдение не само на хора, които са били в клинична смърт но и по време на животозастрашаваща опасност
Да се върнем на примера за езерото. Ако кръглото езеро е познатата ни вселена с 3 пространствени и 1 времево измерения, а изън нея, сушата, е някакво друго място… което условно можем да наричаме както си пожелаем, защо не и “отвъдното” (отвъд нашата вселена)? Значи, ако аз застана на самия бряг - на ръба между двете “вселени” и стъпя с един крак точно на брега, тогава едновременно ще съм върху сушата а и водата ще мокри крака ми.
Ами, ако човешкият мозък всъщност попадне на този бряг, където от едната страна има време и спомени, а от другата страна няма време? Много просто: мозъкът изведнъж попада на място, където има достъп до всичко, което някога се е случвало, което се случва в момента и което някога ще се случи. До всичко, цялата история на обградената от безвремие вселена, в която съществува времето. И за краткият миг, в който той се намира на тази граница вижда не само своя собствен живот, но и този на всички хора живяли някога, и които ще живеят и пълзят някога, по нашата земя.
А изразът “видях животът си като на лента” идва поради факта, че капацитетът на човешкият мозък не е достатъчен за да побере всичката тази информация - няма изградени шаблони за живота и биографията на всяко същество в миналото и бъдещето, в цялата история на нашата вселена. Но има изградени шаблони за собствения си живот, и от всичката информация до която се “докосва” за миг - само тази част има някакъв смисъл. И връщайки се обратно в езерото с водата, т.е. в нашето пространство с време - спомена от преживяното води до това, как е видял живота си на лента… Е, не точно на лента - всички събития наведнъж. Но за нас липсата на време, както вече споменах, няма смисъл - затова най-близкото ни описание е “като на лента”.
Звучи ли логично?
За мен да, от много време насам. Надявам се разказаното дотук да съм успял достатъчно ясно да опиша, за да бъде разбрано и от други човеци - въпреки колко хаотично и разпиляно звучи всичко това.
Не се страхувайте от усещания за бъдещето, миналото или настоящето - може да не са грешни предположения а частица от информационния поток на безвремието, до което сте успели да се докоснете случайно за най-невероятно краткото време от присъствието си в пространството, и така да сте получили прозрение по даден въпрос. Всички имаме това в нас, но за добро или зло не ни е дадено да разполагаме с произволен достъп до тази информация.